Бунарджика – паметници и забрава

Posted on 24. ноември 2009

1


Още 4 истории за Пловдив. Този текст на английски за вашите приятели от чужбина.


Пловдивският хълм Бунарджика има международна слава! Ако пътувате в Русия и се представите, че сте от България, като нищо някой по-патриотичен домакин би ви изпял една стара и тъжна съветска песен с много нежна мелодия:

Выполняет: Дмитрий Гнатюк, Музыка: Эдуард Колмановский, Слова: К.Ваншенкин, 1966

Каменният войник Альоша стои на планината в сняг и порой, и с горестно сърце си спомня оловната буря на войната и всички онези паднали момци, които за разлика от него са останали безименни. „Альоша“ е име измислено от пловдивчани, вече станало нарицателно за паметник на незнайния воин, а планината в песента, е планина само във въображението на съветския поет – иначе си е баш тепето Бунарджика! Нищо, че е с височина 108 метра!

Тепето е второто по височина в Пловдив. На върха му наистина се намира споменатият Альоша. Каменният воин може да се види практически от всяка точка на града. Издигнат е през 50-те години като паметник на всички съветски войници загинали по европейските поля. Прозвището Альоша се появява сред гражданството скоро след построяването му (говори се, че някой го написал с тебешир на постамента, защото приличал на негов приятел). То бързо се разпространява сред пловдивчани и по-надалеч. Скоро в различни български градове подобни паметници започват да бъдат наричани „Альоша“. Достига чак до полярния кръг – в Мурманск през 70-те год. местните съвсем официално построяват един нов „Альоша“ – паметник на полярния съветски войник!

Може би галеното име помага новият 11-метров монумент лесно и безболезнено да бъде приет от жителите на Пловдив. Дори днес те се отнасят по-скоро с любов към него. Альоша единодушно е приет като една от емблемите на града. Продължава да бъде по-скоро скъп гост и приятел, отколкото символ на съветското господство. Такова впечатление обаче често прави на посетителите на града заради доминиращото си местоположение.

Все пак, в началото на 90-те години един от кметовете на града се опитва да прокара демонтирането на паметника. Това разбунва духовете, започват яростни спорове. Даже се говори, че активисти организирали 24-часова стража на тепето за да го опазят от опити за посегателство от общинарите. Най-уплашени са жителите на къщите в подножието на хълма, защото има изказвания, че железобетонната фигура облицована с гранит може да бъде свалена само с динамит. През 1996 год. случая достига до Върховния съд, който постановява че Альоша е паметник на загиналите през Втората световна война и като такъв е защитен от закона.

На Бунарджика има един доста по-стар и неоспорван паметник, когото Альоша оставя в сянка – този на руския цар Александър II и на войските освободили Пловдив на 4 януари 1879 год. Намира се на срещуположния край на билото и е издигнат още през 1881 год. През 60-те години около него е оформена също и галерия от борчета, засадени от редица твърде необикновени посетители на града – първите космонавти, включително самият Юрий Гагарин! За съжаление днес част от дръвчетата ги няма вече.

По случай откриването на паметника през 1881 год. започва и залесяването на Бунарджика. По турско време всичките незастроени тепета на Пловдив са били съвсем голи, обрасли само с трева, както може да се види от старите фотографии. Дори през първата половина на XX. век горните части на Бунарджика и някои от склоновете остават открити. На западния склон например е имало обширни турски гробища белязани с хиляди от характерните ислямски надгробни каменни стълбове. Нощем там не замръквал никой. Говорело се за духа на някой ходжа, който обикалял и викал правоверните на молитва, искал курбан (жертвоприношение) за успокоение на душата си. И какви ли не други истории за караконджоли и върколаци!

Постепенно гробищата са разрушени и споменът за турското население на Пловдив е заличен. Една от последните турски махали лежала северно от Бунарджика. Днес тепето е изцяло покрито с високи дървета, с множество алеи, стълбички и пътеки бягащи по скалите. Пригодено е за всяка възраст, а едни от най-редовните му посетители са пенсионерите правещи утринна гимнастика рано сутрин.

Идеологическите мнения за съветския паметник остават на заден план за тези, които най-често катерят стръмните склонове на Бунарджика. Хълмът привлича с тишината и откъснатостта от градското ежедневие, която никой парк не може да осигури. Към града, впрочем, се открива замайваща панорамна гледка от площадката на Альоша. Всяка сутрин тук ще намерите спортуващи възрастни хора, а ако дойдете достатъчно рано – около изгрев слънце – може да попаднете на пловдивските дъновисти. По десетилетна традиция тук с посрещане на изгрева приключва и изтощителната абитуриентска нощ на завършилите гимназисти. Не малко пловдивчанки вече на средна възраст ще си спомнят мъките по изкачването на тепето след цяла нощ танци на висок ток.

През деня по скалите под Альоша препускат безспирно хлапета, а вечер влюбени двойки споделят романтиката на керемидените покриви далече долу, житните поля отвъд града, и грамадните зелени Родопи които оттук изглеждат особено близо.

Частична литература:
Йордан Велчев, „Градът, или между Изтока и Запада, ХІV-ХVІІ век“. Изд. къща „Жанет 45″, 2005.
Никола Алваджиев, „Пловдивска хроника“. Изд. „Христо Г. Данов“, 1984.
Историята на името Альоша – http://www.izvestia.ru/hystory/article3103347/
Малко повече за строителството на паметника – http://dmpokrov.livejournal.com/34149.html
Малко за конфликтите около бъдещето му през 90-те – http://www.monitor.bg/article?id=21085

.

moiata istoriia logoЧаст от този текст е публикувана на картата на Пловдив в амбициозния проект „Моята история“, който ще събере микро-истории за всякакви места в България.
Посетете го!

.

Едно по-лирично изпълнение на „Белеет ли в поле пороша“ от българските изпълнители Маргарита Николова и Георги Кордов –

Реклами