Разговор за журовете с Д., 86 год.

Posted on 21. януари 2010

0


Погледнете моето предварително структуриране на описанието на жур (това се нарича въпросник) ето тук. По него се ръководех по-време на интервюто. Целта е да събера десетина такива интервюта, да разделя съдържанието им по категориите от въпросника, като споя гледните точки на отделните информанти – по този начин откривайки елемент по елемент „разпространената практика на жура“.

Ако имате разговорливи познати над 80 години от Пловдив – ще се радвам да ни запознаете! (Въобще не е необходимо те самите да са ходели на журове! Полезна ще ми е и „външна“ гледна точка.)

Моля не използвайте никакви части от този разговор без мое или на събеседника разрешение.


За събеседника

Димитрия е родена 1924 год. в Кършяка в семейство на дребен търговец. Баща й е имал там склад за продажба на дървен материал – дъски и др. използвани при вдигането на къщи. Кършяка (близо да днешния Пешеходен мост) тогава е бил краен квартал на Пловдив. Учила е в Девическата гимназия намирала се край Джумаята. С приятели и съученици често са ходили на журове.

Пояснения по обработката на записа:

Разговорът ми с Димитрия беше записан, след което съм се стремил да го възпроизведа максимално автентично в текста по-долу. Но имайте предвид, че винаги при прехвърлянето от жива реч към текст се губи или изменя огромна част от съдържанието на разказа – преди всичко емоционалната. Тук-там съм загатвал типичния пловдивски изговор, за да създам атмосфера, но не е системно.

Имената на събеседничката и на нейните по-близки са заменени (отбелязани с курсив) за да се запази известна анонимност. Неясни думи от записа са заместени с *. Мои коментари и бележки са сложени в квадратни скоби. Паузите (когато може да имат значение за възприемането) са отбелязани с многоточия. При сепнати и недовършени думи или изречения съм слагал долепено тире: „…Идва да се зап- Значи, сега може да ти се види смешно, ама тогава запознаването…“

.

Беседа с Димитрия, 86 год.


Някой от младежите, който почва например, ако много те харесва, много често теб само да кани. Инак, се каним. И играехме пък, шегите на Амура, който не танцува.
Имахме един приятел, Наско. Той винаги посрещаше, не само на Атанасовден – на инак правеше журове. Покани гости, грамофона, плочите, и танцуваме, и нали ти казвам – шегите на Амура.

– Колко души сте се събирали така? Много ли?
Приятели, така. Чакай да ти кажа. Когато се събирахме в , идваше и един Калоян. Четири-пет семейства. Живееха на Пазарджишка, тоя Наско.
А на каква възраст бяхте?
Ученици в гимназията.
Това по кое време на деня се правеше? Вечерно време, през деня?
Не. Следобед. Аз например не можех много за закъснявам, не ми позволяваха. Татко ми се караше. Даже, дето се ожених за Калоян, ние шест години имахме любов. Кат ме изпрати вече – седим на ъгъла на къщата. Щом се зададе татко – припкам да се прибирам.
Аа, ставаше движение на Карловска улица. Както едно време и тук на Главната и в Градината. И, от града, които харесват някое момиче от Кършяка, идваха да се разкарват на Карловска.

– И колко души викаш се събирахте така? 5-6, 10?
А, десетина най-много.
И все в една и съща къща ли ходехте или в различни?
Аа, ми различни. Например, на Гергьовден ходехме у един Гошо. И той на Пазарджишка, ама по-насам, до участъка близо живейши.
А той имаше ли грамофон също?
Който нямаше, някои носеха от тях. Кавалерите носеха! Чакай да видя, на Ивановден къде ходехме. У една Иванка. А две-три приятелки чак на гара Филипово живейха.
Ама и те у тях са правили? Приятелките?
И те, и те посрещат. Аз не съм посрещала. Ми аз бех четвърта по големина, имаше бате Петър, кака Кета, и кака Наска по-голями от мен.
А някой от тях правил ли е във вашта къща? Посрещал ли е?
Не! А, татко беше Иван. На Ивановден още надвечер почват да идват. Доо един часа през нощта може да идваха гости! Мама приготвяше много – почерпи ги, поседят малко и си отиват. Почти цялия Кършяк идваше! Дядо Иван беше много а- Виж, чичо Вълко, Бог да го прости, беше- Мен много мъ обичаше и скришно от чанка ми ми даваше по двайс лева, обаче беше по-студен. А татко – общителен. Нали – търговци на дървен строителен материал – идва един път един, иска няккъв матириал. И чичо му предлага, и за ценаа му казва – „Не! Искам Иван!“ И татко кат дойде му продаде по-скъпо, и после чичо вика „Будала! Аз знайш ли колку по-евтино му го давах“, вика.
Имаши едно кафене, така, след градинката както. И един [неясно] съ казваше. С една табличка ей така я носи, и кат дойдат клиенти – [баща ми] веднага им поръчва. Дечо[?] им донесе кафе да ги черпи.
Освен по именен ден, друг повод? Има ли нужда от повод?
Не, без повод. Просто, кат е хубаво времето [някой] реши да прай жур, и покани. Кат та види един-два деня преди тва – ти казва. В ниделя! Обикновено в ниделя ги прайха журовете.

– Ама само ти ли си тръгваше преди вечерта, или…?
Сама. Не. Примерно, аз имах и един приятел, Илия. Той много често правеше журове у тях. После стана доктор. Почина де, след тва. А, и майка му беше много симпатична жена – шъ дой да на почерпи, ей така и „да въ оставъ сега“. Виж, как ми напомни за тоя Илия! Бех го забрайлъ.
– Разкажи по-подробно! Как е било като сте били при него?
Те живееха до Рибница. Ъ, самостоятелна къща. Баща му кво е работил, не знам, на тоя Илия. Но беха много хубаво наредени, и обзаведени, и чисто.

– Кога почнахте да ходите по журове?
Още пети клас! Нали в гимназията, след прогимназията – четвърти-пети клас. Още от пети клас. Знайш ли кой ми беше класен? Златю Бояджиев! Художника, чул си за него.
– Чувал съм, как да не съм чувал!
А учителя по литература – тва в прогимназията – учителя по литература съ казваши Таню Бахчувански. И, …за няккъв празник, така кат сми съ събрали да празнувами, той мъ подигра. Как мъ подигра сега не помня даже. И аз съ обърнах само така – „Глупости!“ Всички учители кат наскачаха – искат да ми намалят поведението. Че съм обидила учител! Обаче, той, излезе човек, вика „Аз съм виновен щото я подиграх! Всеки има самочувствие. Обаче Златю Бояджиев- Ах! Не беше празник, ами края на годината кат ни раздаваха книжките. Обаче Златю Бояджиев ни ми каза, и цялия клас на сцената, и аз отидах. На мен ни ми дадаха книжката. И след това той ми вика, директора каза, ще ти я даде с мъмрене. Игнатов съ казваше. Държа съ, ни ма мъмри, ами мъ посъветва само така, поговорихме. И като излизам, той кат ми дава книжката – поне десет-петнайсет жени – на съученици, останали. Аз имах, сичко шестици, три петици, ми беше бележника. И едната даже го издърпа, от майките, да види. „Ми защо толкова съ забави!?“ Викам, „Ми говорихме с директора.“ И вика „Няма да ти намалим поведението. Макар, че всички учители искаха с изключение на който го обиди“ вика, „той те защити.“ Щото с намалено поведение нямаше да ме приемат в гимназия, хе-хе. Аз съм изкарала Първа девическа. „Св. Богородица“.

– Самата дума жур откъде идва, кво означава?
Ми не знам. Танцувахме. Тва е. Ъ, кат съ кажеше „на жур“, значи ще се танцува. Не знам откъде идва.
– А примерно, сядахте ли с ядене, пиене, нещо такова, или?
Не пиехме. Хич не пиехме като ученици. А, алкохол ни съ употребяваше. Шоколадови бонбони, и обикновено, който посреща – майката му напрай някви курабии – минат почерпят веднъж.
– А вътре стаята как е наредена? Значи има място за танцуване?
Във всяка къща беше различно обзаведено. Някой много хубави, с меки мебели, с хуб- Други – по-простичко. Но, издърпваха така, да я- Ако има по средата маса – ша я махнат да може да се танцува.
– Да, и вие сядате така по крайщата?
Мхм. [Да.]
– И всеки може да покани, който си иска за танц?
Мхм.

Аз например, с мъжа ми – на Гергьовден. Отивам, на имен ден, е тоя до участъка дет казах, Гошо, че живей. И знам, че са приятели, аз го харесвах Калоян, мъжа ми – шъ ида да се запозная с него. Той една година преди мен, в Търговската гимназия беши. Кат отивам – няма го! „Що ли дойдох!“ Един друг приятел, съсед [неясно] аз с него отидах, де. И по едно време Калоян идва. Минава да се зап- Сега, може да ти се види смешно, кат дойде да се запознава така мъ гледа. И кат, почна – всеки път, танц – да ме кани, хе-хе. И после, на Карловска идваше – той – Мараша, нали [махала от южната страна на Марица, около Четвъртък пазара днес]. В Кършяка – на разходка. Шъ дойде да съ разхождами, шъ – при мен. Обаче, ни мъ така, ни съ занасяше да мъ ухажва. И, ей така някакси, естествено почнахме, после, любов. Без нахалство, хех. Добър беше – за него и в Мараша и в Кършяка никой лоша дума не каза!

А, кака ти Кета ходеше ли и тя на такива неща? Заедно ли ходехте или?
Не. Еми, ходела е разбира се, ама тя беше 10 год. по-голяма от мен. Тя си ходи с нейните. Имаше една приятелка, Милка, една съученичка, Зорка. С тях общуваше най-много тя. А аз имах, една Катя и една Стефка ми бяха най-близките приятелки.
И един път, в училището – много почувствах глад. Тя, кака Танка се казваше, която – ем прислужничка, ем продаваше закуски. „Како Танке, дай ми един геврек, утре щи донеса парити!“ Дади ми. Нещо, така, почувствах много глад. И вечерта викам на татко „Татко! Днеска, много огладнях и кака Танка-“ „Да не си искала“ и ни ми дава стотинки. И като отидах у приятелката ми Стефка и плача, и казвам че ними дават. А нейната майка се казваше и тя Димитрия. Работеше на склада, тютюневия склад. „Не плачи! Аз щи дам!“ Тя ми даде да си платя геврека, хех.
Макар чи, мама много мъ е бийела. Набийши всичките. Обаче татко никога не посегна да ме удари.
– Като ученичка някви джобни пари имала ли си?
Виж, татко, на бате Петър даваше всяка сутрин за закуска. На нас – за празник така шъ ни даде. А бате Петър, с един приятел, да бягат от училище и напрайли с клони така, като барачка край Марица. И вместо, уж отива на училище и отива там. С приятелъ. И, кат съ връщат дицата и той съ прибира. Добре, ъмъ, класната му, кат не отива цяла седмица и ни съ обажда – дойде да види от кво е болен. Олии, така го наби татко – виках чи шъ го утрепи. Страхотно го наби, хех, че лъжел. И записа се в Търговската гимназия той, но първия срок – пет ли двойки? „Завърших образованието“ – и повече нищя да ходи. Другите все завършихме средно образование.

– Кога престанахте да ходите на журове? Кат съ ожени ли, кога?
Е. Като се оженихме, на приятели ходехме на именни дни. А Калоян като се върнеше от работа, вечеряхме и всяка вечер излизахме на разходка! И отиваме на Св. Богородица, у една Мария на гости.

Сравнете текста с артистичността на живия изказ!

Идват едно семейство, аз не ги познавам. А те викат „Ооо, нашето семейство – тука!“ И аз ги гледам така и викам „Чи откъде нъ познавате?“ „Мвий всяка вечер“, тя била шивачка, и „всяка вечер минавате покрай!“ – дето тя работела. „Просто, толкова ни напрайхти впечатление, че всяка вечер искахме да въ видим като излизахти!“, хех. И имаше там един бай Величко. Калоян ядеше много сладолед. Влезем у бай Величко, почерпим се сладолед, и към градината, разходим се. Идвали сме и у кака. На гости вечер, и се прибираме. И особено, на ъгъла, до Военния клуб пак имаше. Той шъ влезе да си купи сладолед. Аз не искам. А той беше диабетик и не трябваше да яде толкова. И от Военния клуб и до нас докато идем, си купуваше и така от коли – три сладоледа изяваше. Ама, хвана го диабета, и от това почина. Инсулт. Не инсулт, ами инфаркт.

– Каква музика сте си пускали?
Шлагери! Даже, знаеш ли, ние имахме грамофон и много плочи. Може би са горе на тавана, не знам. Със стари шлагери, хе-хе!
Аз не мога да пея! От шестя деца само аз и бате Петър не можехме да пеем. Кака Наска пееше много хубаво. И Ванчето пееше хубаво, и Стоянчо. За кака Кета не помнъ.
– А баща ти Иван, и той майче е пеел много?

А помниш ли имена на, кой е бил известен певец тогава? Чий песни сте слушали?
[Смутена. Не.]
Вече, почнах да забравям, Кольо.
– А какви танци танцувахте?
Танго, валс, румба. Аз най-обичах валс да играя. Ии, понякога пък на празник като имаше в Кършяка, така, на площада идваши духова музика и свириши, и играихми хоро, хе-хе-хе.
– А как се научи да танцуваш танго и така нататък?
Ми… кой мъ е научил, и аз не знам! Но знайх! Танцувах.
– А по принцип хората как съ учиха, един от друг?
Ммм. [Да] ….. Аа, сега си спомням – имахме една Мита. Тя вече завършваше гимназия, и в градинката, Пазарджишка до нас я карахме да нъ учи да танцувами. Тя мъ е учила, Мита, Бог да я прости.
Тя по-голяма от вас?
Ми тя завършваши гимназия, аз бях пети клас.
– А сещаш ли се тя откъде ги е знаела тея неща?
Е. Постепенно съ науч- Тя имаше и по-голям брат – той може да я е научил. Христо съ казваши брат й. Имаше и по-голяма сестра, Божана. Знайш ли в Кършяка по колко деца бяхми! Ние бехме шес. Кака Гюрга – пет. Виж, кака Анастасия само три беха там. Кака Велика пъ имаше само един, може да не е б- А те, кака Божана, и те, и едни гърци имаше – и те беха пет. А, Мария Футекова имаше една – те беха три. Радка – двама. Бай Борис, един бакалин, и те беха пет.
– А тея хора помниш какво са работили, родителите им?
Всеки различно. Чакай сега да си помисля. Те имаха бахчия, кака Гюрга. Бай Колю беше няккъв чиновник. На кака Велика ни- А на Евгения, адвокат беше мъжа. Бай Кътю, на Стефка, на приятелката ми бащата беше кръчмар. Мъ не негова кръчма, така – работеше като кръчмар. Бай Станко беше бръснар. А имаше една, и тя имаше пет деца, кака [неясно] – луда. Една нощ, кат дойде у нас, ние имахми Перник-печка, висока – татко пусна въглища – цяла нощ седя до нея и приказваха, хехе!
С печката?
Ми избягала от баща й. .. И тя имаше пет деца – Стоян, Владо, .. а, ми дъщерите й, Миче едната, другата Сийка, пъ другата Елена май беше.

– А кой избираше каква музика да пускат? И какъв танц?
Е, пускат плочи. Наред. ……
– Казваш сте яли курабийки, нещо, дето въ черпиха родителите?
А? Дето нъ черпиха ли? Прайха- ами едно време нямаше дето да продават готови работи. Например, за Великден мама шъ умеси още идна седмица по-рано козунаците. Фурнаджията, бай Атанас съ казваше- С бадеми ги чукнат, обелим ги, и ги украсим отгоре. И [неясно] едни от най-хубавите козунаци, и курабии такива, през машина ей така, на райета. Шес деца – кльопаме! Хе-хе-хе!
– А какво сте пиели – сок? Казваш, че алкохол не сте пиели.
На нас купуваха, тогава нямаше и такива – тоник-моник – или- кок-кола имаше – или кок-кола или боза. ….

– А ако някой иска да те покани на танц, как шъъ… примерно, вие… с непознат човек, как…
Ми знайш ли, ако някой път дойде някой непознат, както сме насядали – шъ мине да се запознай със всички. И ако тъ покани ставаш да играйш. Ъ, прайха в Тракийски юнак журови – цялия квартал! И непознати кат додът така – ставаш да играйш, хех.
– А някой случвало ли се е да откажи?
Не.
– А като танцувате приказвалили сте си?
Ами приказваме, кат та запитат – отговаряш, как, хехе.
– А ти него мойш ли да го питаш нещо, или е неприлично?
Аа, говорихме си.

– А събитието шумно ли беше или… Като се събирахте така, шумни ли бяхте или по-така – възпитани?
Ами, виж, ний като гимназистки като ходихме на жур – някой път и студенти има, по-голями от нас, даж някой път – които работиха вечи. …

[Димитрия вече се е уморила след няколкочасово интервю]

– А като си на някого на гости, неговите родители какво прават? Те излизат някъде навънка ли?
Ами, обикновено, ако имат кухня – седът в кухнята, хех.
– А разни моди в музиката, в танците имало ли е? Една година да танцувате едно, пък да се променя?
Има.
– Помниш ли нещо – така ново, което да се е появило…
[Не.]

– А сред природата ходили ли сте така? Някъде навънка правили ли сте такива събирания?
Ми, дажи – на Острова [Адата на Марица]. Някой шъ кажи – не у тях, а на Острова, хех. Носи грамфона – и там сме ходели.
– А той грамфона, верно, е такъв се навива! Няма нужда от ток.
Да.

[Говорим за съдбата на техния грамофона – някъде заврян. Вече явно е уморена и отговаря твърде кратко, затова приключих на беседата.]

moiata istoriia logoЧаст от този текст е публикувана на картата на Пловдив в амбициозния проект „Моята история“, който ще събере микро-истории за всякакви места в България.
Посетете го!

Advertisements