Отговорни и безотговорни пред коронавируса

Миха Блажич, по-известен със сценичното си име Н`токо, е словенски рапър и вокалист на Moveknowledgement. Отличният му текст, „Корона в класовото общество”, беше препубликуван от блога му във водещото седмично списание „Младина”. Смятам, че си заслужава да се преведе и на български.

Избухването на непредвидимата вирусна епидемия бързо ни вкара в общото осъзнаване, че „ние живеем в общество”. Както е обичайно в случаи на кризи, това показа всички наши лоши качества (недоверие, запасяване за сметка на другите, стигматизиране на болните, расизъм към чужденци…), както и добрите такива (солидарност, отговорност към другите, общуване помежду ни…). Ако не друго, вирусът отми от интернет последните либертарианци, които до съвсем скоро ни убеждаваха, че силите на пазара ще решат всички проблеми на човечеството. Вместо това мощното обществено здравеопазване, надеждни институции и ръководено от държавата разпределение на благата от първа необходимост внезапно отново се превърнаха в популярни идеи. В следващите дни ще пиша повече за макроефектите на кризата, но за момента бих искал да кажа нещо за проблема със обществената отговорност при сегашното положение.

Ако като мен прекарвате време в интернет-балона на люблянската медийна гилдия, със сигурност не сте пропуснали многото призиви за отговорно поведение. „Всеки трябва да стори своето за борбата с вируса. Всеки трябва да следва инструкциите и да се самоизолира.” Така, множество фирми и хора бързо се присъединиха към правителствените мерки, гордо заявявайки, че те си остават вкъщи. Няма да си кривя душата: това сътрудничество на институции и самоорганизирани хора е заслужава възхищение. Има нещо наистина поетично в това да изградим чувство за солидарност чрез изолация, и да се грижим един за друг чрез отказването от някои съвместни неща. Но в същото време не трябва да пропускаме, че този кръг на „отговорните граждани” е засега доста затворена единица, която не знае какво да прави с хората извън своята обществена среда. Затова на мястото на всеобщата солидарност се появява и, освен другото, един вид дребнобуржоазна параноя: когато с всеки нестоящ под карантина, недезинфекциран, неносещ маска и нетестван човек се отнасяме като с потенциален убиец, който безотговорно разпръсква смъртоносна болест. А основната разделителна линия между „отговорните” и „безотговорните” често се оказва класовата принадлежност.

Работата не е много сложна. За хората в определени професионални сфери „да действаш отговорно” означава да работиш откъщи, да прочетеш книга, да гледаш някой сериал и да скролваш фийда си – неща, които така и така правим. За други отговорното поведение е доста по-притеснителен подвиг, защото означава загуба на приходи и ще зависи от несигурни държавни помощи – не се знае какво ще означава за техните проекти или бизнес. Но за голяма част от словенските работници, отговорното поведение е просто немислимо. Техният доход се измерва от броя часове, които посвещават физически,* от броя клиенти, които обслужват, от броя събития, които провеждат… Стотици хиляди хора работят с временни договори, чрез студентски стажове или като самонаети лица. Те не могат да вземат отпуск и болнични, не могат да останат вкъщи с децата си, нямат право на каквито и да е държавни обезщетения, а много дори не присъстват в регистрите за работещи или безработни. Много по-безотговорно за тях ще бъде, ако докрая на месеца не съберат пари за сметките, за наема и за ядене. Разходите по семейството им остават същите независимо от вируса.

В тази светлина трябва да разберем съпротивите към затварянето на институциите и отмяната на обществени мероприятия. Против не са само алчните капиталисти. Карантината не е само временно пренастройване на стила на живот – тя може да е директна заплаха за оцеляването. Като претегля малкия шанс за заразяване с вирус, от който сравнително много оздравяват, и рискът да остана без доходи, второто ми изглежда като по-голямата заплаха. Оттук следва и психологическа реакция да се игнорира епидемията, да се подценява или да бъде възприета като конспирация. Желанието да продължим да ходим на работа трябва да се рационализира някак.

Добавете към това един обществен аспект, който не трябва да се игнорира. Спадащите към градската средна класа привикват доста по-лесно към идеята да останат сами за известно време – частното присъствие в дома е така или иначе вътрешна ценност и фетишизиран житейски идеал. Но много други обществени групи по-трудно разграничават частното от общностното пространство. Идете в някой старчески дом,** при разширеното семейство на село, в работническия жилищен блок, ромската махала,*** домът за самотници или в психиатричната клиника и се опитайте да обясните на тези хора, че трябва да си останат затворени в стаята за няколко седмици и да сърфират нета. Тези дни говорих с огромно количество хора, за които изолацията въобще не е възможност, и с още повече, които не могат да разберат паниката на средната класа, защото имат къде по-сериозни грижи в живота и са преживявали къде по-големи нещастия от една вирусна болест.

Всички тези хора безотговорни ли са? Може ли да разглеждаме всички, които не взимат вируса достатъчно насериозно, като доктора, който се върнал директно на работа след своята ски-ваканция в Италия? Разбира се, че не – те могат да бъдат държани отговорни само до контекста, в който ги е поставило обществото. Ако не друго, дизорганизираната реакция на кризата показва, че за наличието на обществена отговорност са нужни определени условия. Солидарността не е само морален императив, но и резултат от структурите, които ни свързват в общ обществен проект. Когато държавата приватизира голямо количество предприятия и услуги, тя се отказа от лостове, чрез които можеше да съвместно да координира икономически дейности, които се отнасят до всички нас. Като изхвърли хиляди чистачи, чиновници и майстори извън редовните трудови отношения и ги вкара в самонаетия труд, тя постави пречка пред решаването на общите проблеми. Като стимулираше самонаемането на младите хора и наемането им през агентства, държавата нанесе удар върху свързаността на новото поколение работници със едно съвместно общностно планиране. Като прехвърли жилищните политики към пазара, направи невъзможно каквото и да е обществено решаване на жилищните проблеми. Като изтри 26 000 жителства, завинаги отне на част от населението достъпа до базови услуги в страната, в която работят. Днес извършва същото с преследването на имигрантите без документи и с ограничаването на правата на чуждестранните работници. Извършва същото със съкращаването на социалните програми и отпращането на старите хора. Всички тези хора трябваше да изградят своите собствени мрежи и общности, за да оцелеят – затова не трябва да се учудваме ако морализирането от страна на люблянските медийни капацитети в Туитър въобще не ги докосва. Общият ни жизнен проект, дали на глобално, европейско или национално ниво, просто беше разграден.

Ако трябва да търсим виновните, то по-продуктивно е да са сочим с пръст към държавниците и дейците на капиталистическата класа, които чрез своя пример и действия, правят за смях нашите индивидуални усилия. Преди да се ядосате на комшията си, погледнете към поведението на Тръмп, Болсонаро, Борис Джонсън, Ангела Меркел или Кристина Лагард, и преценете кой е действително безотговорен. В по-далечен план, обаче, трябва да сме наясно, че ако не започнем да преосноваваме наново условията за обществена солидарност, то решаването на предстоящите кризи ще изглежда много по-различно. Днешното стълкновение на опашката за последната тоалетна хартия е само началото… утре може да се сбием за спешни лекарства или болнични легла. Всичко това може да служи за предупреждение какво се случва, когато държавата разгради системите за равни права и допусне разслояването на работниците. Без солидните връзки, които изгражда системата на регулярното наемане на работа, индивидуалната гражданска отговорност бързо се обръща в борба за оцеляване на всички срещу всички.

Благодаря на Марко Стаменкович за превода на английски.
* И да са свържа все пак с българския контекст, у нас се разпространиха няколко новини за предприятия продължаващи да работят, принуждавайки стотици и хиляди работници да останат целодневно, в близка дистанция и без предпазни средства. Най-известна стана стачката на уплашените работници в японския завод „Язаки“ край Ямбол.

** Няма нужда да ходим чак в старчески дом. Тези дни в България стана видно на всички, колко непригодени са нашите възрастни да си стоят самички вкъщи. Ето само един от статусите, споделени от истински истории:
Работещите хора възраст 20-60: *носят маски, ръкавици, мерят си температурата, броят на ум колко повърхности са докоснали, мият си ръцете по седем пъти на ден, подписват документи за да не напускат дома си, за да пазят възрастното поколение*
Бабите: Времето е хубаво, то разходката ободрява, а и чух, че клозетпапира попривършва по магазините!

*** Откликът в Столипиново, малцинствения квартал на роми и турци, където работя, ме изненада и мен. Там хората са свикнали да прекарват доста време извън претъпканите си домове, но ето немалко не излизат вече! Ето кадър от видео на местен жител от 18. март.

Posted in: Антропологично